Съдържание на брой 3/2011

ИЗБОРЕН КОДЕКС
НОВИ МОМЕНТИ В ИЗБОРНОТО ПРОИЗВОДСТВО. ПРАКТИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ В СЪДЕБНИЯ КОНТРОЛ ПО ОСПОРВАНЕ НА ИЗБОРНИ РЕЗУЛТАТИ

Галина Матейска,
съдия във Върховния административен съд,
IV отделение

Изложението е насочено към практическата дейност на административните съдилища в страната при оспорване решенията на общинските избирателни комисии за определяне на резултатите от изборите през 2011 година.

Изборният кодекс (ИК) е приет от 41-ото Народно събрание. Той въвежда изискванията на Директива 93/109/ЕО на Съвета от 6 декември 1993 година и на Директива 94/80/ЕО на Съвета от 19 декември 1994 година. Обнародван е в “Държавен вестник” (ДВ), бр. 9 от 28 януари 2011 г., а след Решение № 4 от 4.05.2011 г. по конст. дело № 4/2011 г. на Конституционния съд, обн. в ДВ, бр. 36 от 10 май 2011 г. е изменен и допълнен в ДВ, бр. 45 от 14 юни 2011 година.
Изборният кодекс кодифицира материята по организацията и реда за произвеждане на избори, като регулира обществените отношения в тази област, обединявайки четирите вида избори в Република България – за народни представители; за членове на Европейския парламент от Република България; за президент и вицепрезидент на републиката; за общински съветници и кметове (на общини и на кметства). Въпросът с избора на районни кметове ще бъде разгледан на друго място в настоящото изложение.
При тази кодификация съвсем логично са отменени и съответните закони, които регламентираха различните видове избори: Законът за избиране на народни представители (ЗИНП - обн. ДВ, бр. 37/2001 г.), Законът за избиране на президент и вицепрезидент на републиката (ЗИПВР - обн. ДВ, бр. 82/1991 г.), Законът за избиране на членове на Европейския парламент от Република България (ЗИЕП - обн. ДВ, бр. 20/2007 г.) и Законът за местните избори (ЗМИ - обн. ДВ, бр. 66/1995 г.).
Следва да се отбележи, че въпреки кодификацията (а според чл. 4 от Закона за нормативните актове (ЗНА), изм. ДВ, бр. 46/2007 г., кодексът е нормативен акт, който урежда обществените отношения, предмет на цял клон на правната система или на обособен негов дял), Изборният кодекс на много места препраща към други нормативни актове: към Административнопроцесуалния кодекс (АПК) - чл. 26, ал. 9 и чл. 267, ал. 6; към Наказателния кодекс (НК) - чл. 19, чл. 102; към Закона за политическите партии (ЗПП) - чл. 16; към Закона за българските лични документи (ЗБЛД) - § 9а; към Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), към Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) - чл. 30, ал. 4 и чл. 42; както и към Конституцията на Република България.




ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ПРИНУДИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ОБЕЗЩЕТЕНИЕТО ПРИ ПРИНУДИТЕЛНО ОТЧУЖДАВАНЕ?

Стоян Ставру

Тъй като материята на принудителното отчуждаване винаги е била изключително деликатна – поради необходимостта от балансиране на публичния интерес за провеждане на съответното градоустройствено мероприятие с частния интерес за запазване неприкосновеността на собствеността, по-долу бих искал да разгледам по-подробно аргументацията при отговора на така поставения въпрос.
1. Изключва ли специалният ред по глава III на ЗОС възможността за принудително изпълнение?
След обявяването за противоконституционна на разпоредбата на чл. 519 ГПК в частта й „и общините” (ДВ, бр. 5 от 2011 г.), ГПК не съдържа забрана за осъществяване на принудително изпълнение срещу общината. Изключването на приложимостта на принудителното изпълнение за събирането на вземането за обезщетение (равностойно парично обезщетение) при принудително отчуждаване се основава на тезата, че специалният ред по глава III на ЗОС изключва възможността за принудително изпълнение, изразяващо се в събиране на сумата в размер на определеното равностойно парично обезщетение.
Тази теза се подкрепя със следните три аргумента:
а) законът не допуска друг начин на плащане на равностойното парично обезщетение освен чрез превод от общината в банка по сметка на правоимащите:
Срещу това твърдение могат да бъдат направени следните възражения:
- ЗОС изрично допуска друг начин на плащане на равностойното парично обезщетение, различен от превод от общината в банка по сметка на правоимащите. Съгласно чл. 29, ал. 2 ЗОС:
„Когато собственикът на имота не може да бъде установен или е с неизвестен адрес, както и в случаите, когато съществува спор между няколко лица за правото върху дължимото обезщетение или за права върху отчуждавания имот, обезщетението се внася в банката по сметка на общината. В тези случаи банката изплаща обезщетението на лицето, което установи правата си по съдебен ред, по нареждане на кмета на общината“. Имотът се смята за отчужден от датата, на която паричното обезщетение, определено в заповедта за принудително отчуждаване, бъде преведено в банката по сметка на общината (чл. 29, ал. 3, т. 2 ЗОС);
- от това, че е уреден начинът за доброволно изпълнение на задължението на общината, не може да се направи изводът, че кредиторът не разполага с възможността да търси изпълнение на вземането си по принудителен ред.

РЕШЕНИЯ И ОПРЕДЕЛЕНИЯ НА ВАС
ПЪРВА КОЛЕГИЯ
ВТОРА КОЛЕГИЯ


ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ

„Административно право в схеми и определения. Обща част“ от д-р Маргарита Чешмеджиева